Читателски дневник: "Федерация на династронавтите - първа част"

 

ПЪРВА ЧАСТ

1. ЕДНО СЪЩЕСТВО ПАДА ОТ НЕБЕТО

Докато пада, нека ви запозная с главния герой на моя разказ. Казва се Димчо, има живи, любопитни очи, които шарят навсякъде, рошава коса, която майка му напразно се мъчи да среши всяка заран, червени бузи. ..(Тук в скоба ще ви разкрия, че Димчо не обича да си мие врата.) Освен това зъбите му са съвсем пораснали.

С една дума, Димчо е вече голям: тази година премина в четвърти клас и е вече самостоятелен. Веднъж дори успя да се промъкне на мач, след което се върна с разпрани панталони, но това не е толкова важно. Може би ви интересува кой отбор обича Димчо? Той е само за „Академик". По-нататък ще разберете защо.

Какво още да ви кажа за Димчо? Татко му е електроинженер, майка му — библиотекарка в читалище „Никола Вапцаров". Живеят на улица „Раковски", близо до стадиона. По време на мачове тук много ясно се чува свирката на съдията.

И тъй, май че ви съобщих всичко важно за Димчо и е време да започна.

Ехе! Забравих нещо, без което тази повест нямаше да съществува: Димчо обича да чете. Димчо е научил буквите още в детския дом и сега чете прекрасно. И на ум. Чете сутрин, обед, вечер, чете по време на закуска, на вечеря; чете, когато си ляга; чете, когато се събужда; чете дори когато си учи уроците. Чете приказки, вестници, романи, които майка му носи от библиотеката, научни трудове, които баща му пише в института и които, естествено, Димчо много не разбира. Той чете всичко, всичко… Виждам, че не одобрявате такова поведение. Родителите на Димчо също не одобряваха това, но те са на работа почти през целия ден и той използува доста непочтено тяхното отсъствие.

Най-много Димчо обича да се рови в книгите на баща си, да се вглежда в странните чертежи, в чудните картини на лабораториите, пълни с епруветки, колби и електри­чески апарати, сред които работят мълчаливи мъже в бе­ли престилки и с проницателни очи. И когато разглежда тия книги, Димчо мечтае за звездите и Луната, за Марс и съзвездието Алфа, за земните спътници и за ракетите, които летят към Слънцето. И винаги си представя, че ка­то Гагарин и Титов седи в една от тия ракети и със стра­хотна бързина лети в бездните на всемира . ..

В заключение, ако искате да знаете съвсем всичко за Димчо, трябва да ви кажа, че неговите мечти за космоса са . . . Но нека не изпреварвам събитията. По-добре да почна отначало, толкова повече, че е вече време същест­вото да падне от небето.

Това се случи на третия ден след края на учебната година, когато ваканционните дни са най-приятни: нито си на училище, нито на пионерски лагер и можеш да правиш, каквото си искаш. Димчо също правеше, каквото си искаше: изпаднал в сладостно опиянение, четеше четири книги наведнъж, които нареждаше пред себе си на масата — няколко страници от първата, след това от втората, тре­тата, четвъртата и пак отначало ... Ако случайно третата биваше по-интересна, той прескачаше другите и се задър­жаше по-дълго на нея. Привечер, уморен, със зачервени очи и замаяна глава, отиваше да се повози на ескалатора в ЦУМ и дълго се спираше пред телевизорите на третия стаж. Тази вечер един от продавачите го забеляза и изгони. Димчо не е страхлив и не избяга веднага. Той обиколи из щандовете за играчки, където дълго разглежда една но­ва съветска ракета, след това се спря пред щанда за книги, където не намери нищо ново, и едва тогава излезе.

Навън беше тъмно. По небето се носеха тежки облаци и хората бързаха да се приберат. Димчо беше пъхнал ръце в джобовете и си свиркаше, като си мислеше за но­вата съветска ракета и за това, дали спестените в касич­ката пари ще му стигнат да си я купи.

И внезапно (както обикновено необикновените работи стават винаги внезапно) ... на небето нещо затрещя и загърмя. Гигантска светкавица раздра черните облаци, вой изпълни простора, сякаш запъшкаха небесата. И то­гава Димчо видя (той може да ви увери в това) едно пламтящо кълбо, което се появи откъм Витоша, зад забу­лените в облаци върхове. С бързината на мълния кълбото пресече небосклона, като остави зад себе си блестяща, ос­лепителна диря, и миг след това потъна в мрака .. .

Настъпи тишина, такава тишина, като че целият свят беше замлъкнал.

Хората побягнаха във входовете и под балконите. Още малко — и дъждът рукна, проливен, шумен.

Ала Димчо не бягаше, не се криеше. Като омагьосан той стоеше сред улицата, под дъжда, с очи вперени в тъм­ното небе и сякаш още виждаше пламтящото кълбо и ог­нената диря зад него.

Може би се досещате за какво мислеше в този момент. Ами ако това светкавично нещо горе е наистина ракета? И ако тази огнена диря е следата на атомни мотори? Но нима другите не са забелязали нищо? Какво пък, толкова по-зле за тях. Те са толкова улисани от дъжда, че дори очите си не са вдигнали нагоре, към небето, където стана чудото. Но навярно обсерваториите са видели всичко! Всичко! Това е ракета! Няма никакво съмнение! Във всич­ки книжки полетът на ракетите се описва именно по този начин.

И Димчо стоеше под дъжда, задъхан от голямото от­критие, и не усещаше струите, които се стичаха по лице­то му.

Ами ако ракетата идва от други светове? От Марс на­пример? Или от съзвездието Алфа? Или дори (Ох! Как му се разтуптя сърцето!) от съзвездието Стрелец? И ако с нея са долетели същества от други планети? Ако, ако! Стига мислене, трябва да се действува! Да се вземат мер­ки, дордето не е станало късно!

И Димчо се затича натам, където бе паднало огне­ното кълбо, зад хълмчето на Лозенец, сред буренясалото поле и въглищните складове. Той шляпаше в локвите, газеше калта, а дъждът проникваше през ризата му към гърба и гърдите.

Ставаше все по-тъмно и по-безлюдно. Мяркаха се чер­ни грамади въглища, разпрегнати каруци, полусрутени ба­раки. Изведнъж Димчо се спря: отдясно идваше някакъв странен звук. Той се ослуша: като че плачеше бебе. Димчо се упъти натам. Навлезе в една тясна уличка, свита меж­ду големи дворове. Уличните лампи не светеха и един­ствената светлина идваше от един далечен прозорец. Дъждът продължаваше да плющи.

Викът се чу отново, този път отблизо, но сега това не беше плач на дете, а нещо друго, което Димчо не можа да определи. Той забави крачки, макар че, както вече спо­менах, не беше страхлив. Смелостта не изключва пред­пазливостта, нали?

Странните звуци вече бяха съвсем ясни, те идваха от някакво същество на няколко крачки вляво, до една разкъртена стена. С разтуптяно сърце Димчо се спря: отсре­ща го гледаха втренчено две светещи точки.

Настъпи дълга минута на изчакване. Светещите точки не угасваха. Сърцето на Димчо биеше до пръсване. Въп­реки дъжда устните му засъхнаха и краката му сякаш за­литаха за мократа земя. Ох, как би побягнал той сега, но Димчо беше вече пионер и не искаше да впише в биогра­фията си такова позорно деяние. Ето защо, след като преглътна и стисна юмруци, той мъжествено извика:

— Хей, който и да си ти, ела насам!

В отговор откъм стената дойде някакво съвсем нечо­вешко стенание. Не, това не беше земно същество!

В този миг една мисъл пресече дъха на Димчо, една странна мисъл, която накара краката му да се разтреперят: това същество е от ракетата! Навярно е марсианец! Или алфианец!

Димчо с усилие превъзмогна временната си слабост, вдигна ръка и направи знака на съзвездието Стрелец: три свити и два изправени пръста, произнесе заклинанието на мъглявините. Съществото не отговори. Очевидно не беше or съзвездието Стрелец. Тогава Димчо реши да заговори па марсиански:

— Але масан, йех, Марс! — произнесе той отчетливо. —Але масан! Ит ис йок? Ит ис йок? Марс! Але масан!

Светещите точки мигнаха, съществото помръдна и като издаде немощно квичене, бавно се приближи до Димчо. Момчето твърдо го изчака, макар че сърцето му щеше да изскочи, а коленете му се подкосяваха.

Съществото излезе на светлина.

О! Не беше марсианец. Нито дори алфианец, а най-обикновено кученце. Едно клепоухо, малко, къдраво кученце, цялото мокро, кално, треперещо от страх. То влачеше предното си краче, което навярно беше ранено, и тихичко квичеше.

Като преодоля разочарованието си, Димчо взе кученцето до гърдите си и го покри с якето. То попрестана да квичи и вдигна муцунката си нагоре, една симпатична муцунка и дори умна. Димчо го погали. Кученцето благодарно отвори уста, поиска да каже нещо, не можа и лизна с топлото си езиче мокрото лице на момчето.

Точно в този миг Димчо напипа пръстена. Това беше една металическа пластинка, навита на лявото задно краче на кученцето, дълбоко под козината. Озадачен, Димчо изтича към светещия прозорец. На жълтия пръстен личаха пет букви: НИКИЖ.

НИКИЖ! Какво ли можеше да означава това? Но Димчо нямаше много време да мисли: откъм ъгъла се задаваха хора. Забравил ракетата, огненото кълбо и Марс, Димчо се затича към дома, като държеше треперещото телце на кученцето до гърдите си.

Дъждът не спираше.

2. ЕДНО РАДИОСЪОБЩЕНИЕ, КОЕТО ИЗЯСНЯВА ВСИЧКО

А сега Димчо лежи и термометърът показва тридесет и осем градуса. Майка му слага компреси на челото и мърмори нещо против непослушните деца, а в хола татко му чете вестник и слуша радио. Димчо не пъшка, не се оплаква, макар че му е страшно зле: боли го глава, очите му тежат, устата му е съвсем пресъхнала, а мозъкът му сякаш се върти в черепа, и от време на време потъва в някакви бездни, появява се наново, потъва и се появява. .. И когато потъва, в дълбините на бездните припламват пет букви, пет гигантски букви: НИКИЖ . . . НИКИЖ. никиж... и пак изчезват, и пак се разгарят и болят, болят, ох, как болят! И НИКИЖ. . . НИКИЖ... НИКИЖ. . .

Димчо не пъшка, о не! И то не само защото е пионер, а главно, защото е загрижен за кученцето. Къде е то сега? Живо ли е още? Не го ли е открила мама? Снощи, като се върна под дъжда, той му превърза крачето, нахрани го с кремвирши, които намери в бюфета, после го пъхна в сандъка за въглища на задния балкон... И НИКИЖ…никиж.... НИКИЖ...

. . .Мама безшумно се движи наоколо като призрак, обвита в чудновати светлини, и лицето й като че се разтапя във въздуха. От хола иде неземна музика, която прониква дълбоко в Димчо и го понася в безкрайни висини. Той лети .. . лети ... а наоколо блестят звездички . .. светлинки . . . пак звезди... планети . .. комети . .. метеори.. . От далечината се появява едно огнено кълбо. То разсича небесата и като оставя пламенна диря, пада зад заоблачените планини. После една ракета каца сред обширна поляна и от нея излиза едно кученце . .. Никиж . . . Бззз ... бръмчат моторите на ракетата . . . също като радиото .:. музиката прониква в главата ... бззз... кученцето вдига муцунка и го лизва с езичето си . .. „Внимание, внимание ... — говори някакъв боботещ глас сред бръмченето на ракетата и светлините на звездите — снощи от ракетния център бе пусната космическа ракета... Бззз... „Освен апаратурата контейнерът на ракетата носи едно опитно куче, което ..." Бззз ... бръмчат моторите ... кученцето маха опашчица ... светлините като вихрушка се въртят:.. НИКИЖ…НИКИЖ… „Все още няма сведения за съдбата на животното ..." Бззз .. . „Опит. .. около Луната... планетите ... близки полети на космонавти ..."... Бззз . .. Музиката отново се появява, неземна, и се носи сред безкрая на пространството.

— Той заспа — каза майката. — Спри радиото!

Какво е сънувал Димчо тази нощ, не знам. След полунощ той се събуди, изпотен, с прояснена глава. Беше тихо. В стаята нямаше никой. Той се поизправи, все още в плен на една мисъл, която не му даваше покой и по време на съня. Стана и, както беше по пижама, излезе на балкона. Небето беше чисто, звездите весело мигаха, нищо не подсказваше за голямата тайна. Димчо отвори капака на сандъка. На дъното, сред въглищата, се беше сгушило кученцето с превързано краче. От кремвиршите беше останало само едно крайче.

Димчо лекичко погали кученцето. То трепна и се изправи, като вдигна муцунка. Щом позна Димчо, то направи опит да подскочи, радостно махайки опашка. Момчето го взе и се загледа в умните му очи. После все тъй на пръсти влезе в стаята си и запали нощната лампа. Кученцето енергично заподскача, като все още малко влачеше предната си лапичка.

— Хей! — прошепна Димчо. — Ела тук!

Кученцето послушно скочи на скута му.

— Кажи, ама правичката, ти от ракетата ли си?

Кученцето отговори утвърдително.

Димчо радостно го притисна до гърдите си. После бързо откри лявото краче, страхувайки се, че няма да намери пръстена, че НИКИЖ и всичко останало е било само сън. Но металическата пластинка си беше на място, дълбоко под козината. На място си бяха и петте букви.

И Димчо отново си легна, като сложи до себе си кученцето, което лизна момчето по бузата. След малко и двамата заспаха.

3. Д В Е ЗАДАЧИ ПРЕД ЧОВЕШКИЯ МОЗЪК И ЕДНА КЛЕТВА НА ЖИВОТ И СМЪРТ

Бяха се събрали в най-затънтеното ъгълче на задния двор, там, зад бараката за дърва, закрити от гъстите завеси на съхнещото пране. Бяха наклякали в тесен кръг около кученцето и със загадъчно внимание слушаха разказа на Димчо. Кучето, което отлично разбираше тържествеността на момента, кротуваше. С изплезено езиче то се заглеждаше в непознатите лица на децата и приветливо махаше опашка.

Но нека най-напред ви запозная с останалите деца. Ето Наско Нето, който се слави с това, че плюва много надалече. Освен това той е голям специалист по рисуването. Покрай ракетите, които умее да чертае с особена виртуозност, той рисува преди всичко боксьори: боксьори в нападение, боксьори в отбрана, боксьори лежешком, боксьори нокаут. И всички тези безброй боксьори имат едно и също лице, по което твърде лесно може да се разпознае творчеството на Наско Нето. Разбира се, той умее и да се боксира и малцина могат да му излязат насреща. Наричат го Нето, защото на въпросите обикновено отговаря с „не", особено когато са зададени от Рони Дато.

Рони пък наричат Дато, защото обикновено казва „да", когато Наско казва „не". Рони Дато има разностранни интереси. Той е радиотехник и редактор. В своята лаборатория на тавана има едно шаси, две радиолампи от бабиното радио, три крушки, много жици и безброй електрически прибори и принадлежности, с които наскоро възнамерява да си направи телевизионен приемник. За литературните му интереси ще научим по-късно. За разлика от другите Рони Дато е, тъй да се каже, дебел, има лице като пълна месечника и носи очила. Още една подробност — Рони Дато обича много да яде.

Тук е и Фани. Фани е най-малката от всички. Тази година минава в първи клас и затова никой не й обръща особено внимание. Държат я, защото прави услуги: изяжда закуската на другите, когато не им се яде, и носи от къщи стари филмови ленти, които баща й, филмов режисьор, донася от студията. С една дума, тя е много послушна, при това и хубавичка.

Имаше още няколко деца, но на тях сега няма да се спирам. Ще ви кажа само, че всички те — седем момчета и едно момиче — образуваха махленска научно-космическа бригада под названието „Съзвездие Стрелец", а себе си наричаха астронавти. Фани не разбираше дори какво е съзвездие, но това не й пречеше да бъде кандидат - астронавт и верен последовател на Гагарин и Титов. Тук му е мястото да спомена, че това, което ги сплотяваше, беше любовта към науката: всички те, дори и Фани, мечтаят един ден да станат изследователи на небесата и да литнат към звездите. Сплотеността на Съзвездието, както, и името му Стрелец внушаваха завист и страх у другите деца от нашата махала.

Но да се върнем на двора. Когато най-сетне Димчо свърши своя разказ, той внимателно се огледа наоколо: нямаше никой. Вдигна крачето на кучето и показа пръстена.

— Ето!

Астронавтите дълго гледаха тайнствените знаци.

— А какво пише тука? — провикна се непредпазливо Фани с пискливото си гласче.

— Тихо! — сгълча я сурово Наско Нето. — Всичко ще раздрънкаш. Мълчи, иначе ще те изгоним.

Фани се сви в ъгълчето. Наско Нето плюна надалеч, което беше признак на голямо напрежение.

— Никиж! — каза той замислено. — Да не е на марсиански, а?

— Не е на марсиански — забеляза Димчо, — прочети и ще видиш, НИКИЖ или ЖИКИН не значи нищо.

— А може би е съкращение? — каза Рони Дато.

Наско Нето не посмя да отвърне с „не".

— Например — продължи победоносно Рони Дато — Н като навигатор, И като изпит, К като . ..

— Кукла — обади се Фани.

— Глупости! — каза Наско Нето. — Вие жените само за това мислите. К значи координати. И... значи.. .

—   Интегрален — вметна Димчо.

- Какво значи това? — попита някой.

- По смятане. От книгите на татко.

- Добре, може да е интегрален. А ,.Ж"?

- Жаба — каза Фани.

-Жаба! — изкикоти се Наско Нето. — Жаба! Какво ще правят жабите на Марс?

- Ж значи железен окис — каза Рони Дато и другите веднага приеха това авторитетно мнение. — Я да видим какво излезе: Навигатор, Изпит, Координати, Интегрален, Железен окис.

Рони Дато озадачено избърса стъклата на очилата си. Другите също мълчаха. Никой не можеше да отгатне как­во се крие зад тази магическа комбинация от думи.

А може да е шифър, а? — забеляза Рони Дато.

Не е шифър!. -— отсече Наско Нето.

Ще питам татко — каза Фани. — В кинематогра­фията знаят всичко.

Само да посмееш! — провикна се Наско Нето. — Това е тайна! Разбираш ли? Тайна!

Всички пак млъкнаха.

- А как ли се казва, кучето, а? — попита Рони Дато.

- Шаро — каза Фани.

- Това куче не може да се казва Шаро — каза пре­зрително Наско Нето. — То не е като другите. То е пад­нало от небето. То е или Плутон, или Цербер, или Голя­мата мечка.

- Защо пък Мечка? — попита скептично Рони Дато. — То не е момиче.

- А какво е?

- Може да е момче.

Димчо завъртя кученцето на всички страни и го обър­на. Но нито той, нито другите можаха да установят какво е кученцето: момче или момиче. Всичките бяха градски де­ца и никога не бяха ходили на село, а и още не бяха учи­ли тия неща в училище.

- А сега — каза Димчо, като стана и направи важно лице. — Да се закълнем. — Рони, пиши клетвата.

Наско даде своя бележник, изпълнен с рисунки на ра­кети и боксьори, и Рони Дато се приготви да пише. Димчо започна да диктува, често поправян и допълван от останалите:

— „Ние, долуподписаните членове на Съзвездието Стрелец, се подписваме под тази клетва, като заявяваме: а) Ще пазим на вечни времена тайната на намереното космическо куче; б) ще полагаме много големи грижи ..

- Всемерни грижи — подсказа (Рони Дато, чийто баща беше журналист и писател и употребяваше такива оригинални изрази.

— „ ... ще полагаме всемерни грижи за космическото куче, като се задължаваме да го храним, да му направим къща и да го обличаме, когато е студено ..."

— Аз ще си дам вълнената жилетка — каза Фани.

Димчо я изгледа сърдито и продължи:

— „в) с цената на живота си ще отбраняваме космическото куче от чужди нападения ..."

— Посегателства — подсказа Рони Дато.

— Добре — прие съвета Димчо, — „от чужди посегателства; г) космическото куче ще бъде използувано само за космически полети и за нищо друго ..."

— Няма ли да си поиграем малко с него? — почти проплака Фани.

Наско Нето се хвана отчаяно за главата. Но освен тази естествена реакция, всички останали великодушно отминаха лекомисленото предложение на момичето.

— ,,д) и последно който наруши тази клетва, нека му изсъхне дясната ръка, нека му изтекат очите, нека получава само двойки и нека никога не ходи вече на кино. Който наруши тази клетва, никога да не пътува към Съзвездието Стрелец и други звезди и мъглявини. София, 28 юни 1963 година. Подпис."

Димчо взе молива и пръв се подписа с ясни букви:

„Димчо, майор"

След него в тържествен церемониал се подписаха другите „Наско Нето — главен навигатор и началник на разузнаването", „Рони Дато — главен радист и началник на пропагандата" и прочие. Последна остана Фани. Рони й подаде молива.

-      Хайде.

Тя взе молива, постоя, постоя, па взе да подсмърча.

Тя не знае да пише! — каза Наско Нето. — Хайде, нарисувай едно кръстче! Неграмотна, а ще ми пътува с ракета! Пфу!

Със сълзи на очи Фани нарисува едно кръстче.

— Така — каза Димчо, — сега трябва да помислим къде да скрием клетвата.

— Да я сложим в бутилка и да я хвърлим в реката — предложи Рони Дато.

— Ние не сме мореплаватели — отхвърли предложението Наско Нето. — Ние сме астронавти. Трябва да пратим бутилката с ракета в космоса.

— Ракетата не е още готова — каза Димчо. — Най- добре е да заровим бутилката в земята и да сложим някакъв знак. Съгласни ли сте? Да гласуваме!

Всички единодушно вдигнаха ръка. И както гласуваха, внезапно кучето подскочи към ръката на Димчо, грабна клетвата със зъби, преметна се презглава и хукна из двора.

Астронавтите викнаха и се втурнаха подир кученцето. То помисли, че започва игра, и положи всички усилия да се измъкне от ръцете на преследвачите си. Ту се провираше между краката им, ту като светкавица префучаваше край ръцете им, ту се премяташе презглава, ту започваше да ходи на задните си крака като истинско циркаджийско куче. И през цялото време не изпущаше хартията от устата си.

Гоненицата продължи цели десет минути. Най-сетне, изтощени, астронавтите спряха. Кученцето стоеше в средата на двора и с победоносен вид се кискаше.

— Никиж, дай листа! — примоли се Фани.

За обща изненада кученцето послушно дойде при Фани, скочи на ръцете й и подаде листчето.

Така, в този паметен ден на месец юни хиляда деветстотин шестдесет и трета година Съзвездието Стрелец узна, че: а) кучето отговаря на повикването Никиж, следователно се нарича Никиж; б) че Никиж е не само космическо куче, но и притежава други интересни качества; разбира човешки език и има акробатически способности като дресираните кучета от цирка, и в) нещо, което не се хареса на момчетата — че Никиж предпочита Фани пред другите. Последното бе факт, с който момчетата трябваше да се примирят.

Късно привечер астронавтите заровиха бутилката с кле тения лист в двора зад бараката, а плана на местността, нарисуван майсторски от Наско Нето в два екземпляра, заровиха на две различни места — единия на деветия метър от гаражната стена; другия — в стадиона под номер 56 на седмата скамейка в сектор Б, посока на телевизионната кула.

4. АСТРОНАВТИТЕ В АКЦИЯ

Най-напред се заеха с дома на Никиж. Той не можеше да бъде колибка за простосмъртно куче, а истинско модерно жилище, достойно за такъв космически пътник като Никиж.

С ръководството на строежа се зае Наско Нето. Издигнаха двуетажна къщичка от тухли, които „присвоиха" за обществени цели от един близък строеж. На първия етаж се помещаваха кухнята и банята. (Банята представляваше една стара тенджера, която Фани домъкна от къщи.) На втория етаж бяха разположени спалнята и клозетът. (Последният, нека призная веднага, не се използува нито веднъж. Въпреки всичките си достойнства Никиж не бе достатъчно културен, за да ползува такива придобивки на цивилизацията.) Спалнята беше най-красивото помещение: почти половин метър висока, застлана с медицински памук. В нея Фани сложи една от старите си кукли — за да не бъде „Никиж толкова сам".

Така, за кратко време, бе изпълнен един важен пункт от клетвата.

Пристъпиха към друга задача: прехраната. Още първия ден майор Димчо донесе купичка мляко, Наско Нето варено кокошо краче, Рони Дато — бурканче лютеница. Донесоха още кой репички, кой масло, кой хляб. Фани предложи една маруля, но Никиж само я помириса. и не й обърна повече внимание. Така в кухнята имаше храна за цяла седмица.

Всички тия постижения бяха отбелязани във вестника, който списваше, редактираше и разпространяваше Рони Дато. Това беше нещо като научно списание с название „Народен звезден глас" — орган на Съзвездието Стре­лец. В него Рони Дато вписваше всички по-важни съ­бития, научни факти, наблюдения и прояви на Съзвез­дието. Излизаше почти всеки ден, в две страници от тет­радка. Всеки брой струваше една стотинка. Парите отиваха за фонд „Космически полети". Съществуваше мне­ние вестникът да се разпространи и в съседните улици, за да се набавят повече средства, но надделя авторите­тът на майор Димчо, който каза, че разпространяването на вестника в чужди среди може да доведе до разкриване тайните на Съзвездието.

През тия дни вестникът беше пълен с громки заглавия от рода на следните: „Да създадем човешки условия за живот на Никиж", „Докога ще се търпи изоставането в строителството?", „Кого ползува марулята?", а с по-малки букви — следните многозначителни съобщения: „От дос­товерен източник се узнава, че след завършването на дво­реца Н ще бъдат предприети редица опити под знака на Нептун ЗКЦ. Опитите се подготвят от астронавта ма­йор Д.”.

„Тайната служба на Съзвездието Стрелец донася, че около ракетния център Нептун се въртят разни подозри­телни лица. Предполага се, че това са шпиони от бандата на динамичните, която се води от кръвожадния разбойник Сашо Кобалтовия юмрук. Съзвездието взима мерки .. ."

„Съгласно плана Нептун ЗКЦ Съзвездието започна събирането на материали за построяването на ракетата. Астронавтите полагат усилия окончателната подготовка да приключи в началото на идната седмица" ... И тъй нататък, и тъй нататък ...

В тия напрегнати дни астронавтите имаха и още една, не по-маловажна задача: физическата подготовка на хо­рата и на опитното животно. Всички те бяха гледали фил­ма „Рейс към звездите" няколко пъти и сега отлично знае­ха какво следва да се прави. Първото нещо, на което тряб­ваше да се научат, бе да падат свободно в празното про­странство. В тази дисциплина Никиж прояви необикнове­ни способности. Когато например го пуснаха с чадър от първия етаж на кооперацията, той не прояви никакъв страх и съвсем спокойно летя във въздуха и кацна на зе­мята. След Никиж поискаха да направят същото и с Фа­ни, тъй като тя е най-лека от всички, но тя се разрева и отказа да скочи. Това направи много лошо впечатление на астронавтите и на другия ден редакторът Рони Дато писа във вестника: „Прави се последно предупреждение на кандидат-астронавта Ф. да скача в празното пространство. Тя трябва да знае, че често пъти ще й се случва да скача в междузвездното пространство и не придобие ли необхо­димия опит, може да се загуби между звездите. В случай, че кандидат-астронавтът Ф. прояви още веднъж такова малодушие, ще бъде понижена."

За разлика от Фани майор Димчо прояви образец на смелост. Пред погледите на всички той се качи на прозо­реца на първия етаж и разтвори чадъра. Естествено, и той изпитваше страх, но в този момент той мислеше за Джордано Бруно, който в името на науката изгоря на кладата.

Майорът пое дълбоко въздух, за да стане по-лек (все­ки знае, че балон, изпълнен с въздух, става по-лек), и се хвърли в празното пространство. Един кратък миг той си представи, че лети с космически скафандър в между­звездните простори. В следната секунда усети остра болка в десния крак, обаче не извика, не заплака, а мъжествено се изправи и без да каже дума, подаде чадъра на Наско Нето. Цяла седмица след това Димчо накуцваше, но как­во от това?

Въпреки примера на Димчо другите не скочиха. Уста­новиха, че са много тежки, и решиха да отложат трени­ровките, докато направят по-голям парашут.

Другите изпитания, на които се подлагаха членовете па Съзвездието, бяха следните:

а. Дишане в празно пространство. Запушваха нос и уста и не дишаха. (Всеизвестно е, че ракетата може да се пробие от метеори и въздухът да изтече. Всеки трябва да бъде готов за такава евентуалност.) Тук най-голямо по­стижение отбеляза дебелият Рони Дато, който благодаре­ние на широките си гърди издържа без въздух почти цяла минута. Най-слаба беше пак Фани — дванайсет секунди.

б. Въртене около оста. Хващаха някого, например Наско, и го въртяха бясно на една страна, докато му се завиеше свят и паднеше на земята. Това се правеше, за да се свикне с въртеливото движение на ракетата, когато тя попадне в орбита около Марс или Сатурн. Най-слаб резултат отбеляза Рони Дато, който след четиринайсетото завъртване пребледня и повърна. Каза, че му пречели очилата.

в. Движение по повърхността на леки планети. Връзва­ха под обувките големи камъни и ходеха с тях, колкото се може по-продължително. Това беше подготовка за дви­жение по повърхността на планетите, където тежестта на човека е по-малка. Без допълнителни тежести крачките в тия планети се превръщат в двайсетметрови скокове. По време на тоя опит се изкъртиха подметките от сандалите на астронавта Ицко.

г. Движение по повърхността на тежки планети, къ­дето теглото на човека се увеличава. Връзваха астронав­та с въже за раменете и лекичко го повдигаха от балкона. Този опит излезе много несполучлив, защото вързаният астронавт или увисваше във въздуха, или пък, както се случи с Рони Дато, въжето се скъса и редакторът тупна на земята. Единствената, която успя, бе Фани. Подскачай­ки на върха на палците, тя се придвижваше подобно на лекокрила балеринка. Рони Дато не благоволи да отбеле­жи това в пресата.

д. и последно: гладуване. В какви ли не трудни поло­жения може да изпадне един астронавт на чужда плане­та! Веднъж не закусиха сутрин, втори път не обядваха, а третия път решиха да не ядат цял ден. Вечерта докладва­ха, че никой не е ял нищо и че гладуването не било голя­ма работа. Аз обаче ще ви разкрия, че единственият, кой­то издържа докрай, бе.. . пак Фани. Тя намери начин да не закуси, да не обядва, да не вечеря и храбро не хапна дори от ягодите. И този подвиг остана неотразен в страниците на „Народен звезден глас".

През това време Никиж се държа отлично. Той порас­на, напълня, лъсна косъм. Крачето му мина съвсем. Той непрекъснато припкаше около астронавтите и с любопитство наблюдаваше опитите им и жилището, което строяха за него. Общо взето, той одобряваше всичко. Това ли­чеше от радостните възгласи, които издаваше, когато вли­ваше в двореца си, и от фокусите, които демонстрираше всеки ден и които ставаха все по-разнообразни. Освен че ходеше на задните си лапи и се премяташе презглава, той можеше да носи предмети с уста, да открива скрити шап­ки, да проследи човек, да минава през обръч, да скача на въже. Астронавтите бяха във възторг от него и редакторът Рони Дато написа в „Народен звезден глас" бляскав репортаж за нечовешките способности на кучето-чудо Никиж. (По-нататък ще видим, че този репортаж струва мно­го скъпо на астронавтите. Впрочем без него разказът ми може би нямаше да съществува. Но да не изпреварвам събитията ...)

Засега в изпълнение на точка 4 от клетвата и като се имаха предвид всевъзможните опасения, породени от тре­вожните признаци за шпионаж от страна на бандата на Сашо Кобалтовия юмрук, Съзвездието устрои редовно дежурство пред двореца на Никиж. Караулеха по два ча­са дневно, от 7 сутринта до 10 вечерта. По-трудно бе да се намерят доброволци между 2 и 4 следобед, когато ас­тронавтите спяха, но майор Димчо, чиито родители обик­новено се връщаха късно, се пожертвува и в тия часове изпълняваше своя човешки дълг към кучето.

На деветия ден от падането на огненото кълбо и от от­криването па Никиж всичко беше готово за осъществява­нето на заветната мечта на Съзвездието Стрелец.

Оставаше само едно — да се построи ракетата.

5. ДКВЕТМОТОРЕН ЕЛЕКТРОАТОМОКАРБИДЕН ЗВЕЗДОЛЕТ „ДРН 1 ПЕГАС"

Осъществяването на тази най-важна от всички задачи започна при най-строга тайна. За да се предпазят от вся­какви случайности, устроиха сложна мрежа от наблюда­тели, които държаха под бдителния си поглед цялата близ­ка околност чак до стадиона. Най-горе, на тавана, качиха Фани. Оттук като на длан се виждаше съседната улица „Цар Крум", откъдето можеше да се очаква най-голямата опасност.

Както вече сте разбрали, врагът номер едно на Съзвез­дието беше бандата на динамичните, а тя живееше именно на тази улица. Задачата на Фани беше проста: забележи ли някаква опасност откъм „Цар Крум", дръпва сигнал­ното въженце, чийто долен край е вързан за крака на де­журния астронавт. Карауленето на Фани не беше трудно, защото на таванското прозорче непрекъснато кацаха гъ­лъби.

Имаше още един важен пост: край съседния гараж. Постът трябваше не само да наблюдава, но и евентуално да задигне от гаража една манивела, която беше крайно необходима за запалването на атомните мотори на раке­тата.

И тъй, след като осигуриха пълна безопасност на ракет­ния център Нептун, строителите пристъпиха към работа. Главен строител на космическия кораб бе астронавтът ма­йор Димчо. Отдавна той бе отделил настрана всички раз­кази, повести и романи, разказващи за междупланетни и междузвездни полети. Отдавна също така бе извлякъл от тих най-важното относно ракетите и звездолетите, тяхната форма, структура, гориво, скорост, управление, връзка със земята и прочие, и прочие. Не по-малко внимание обърна той на звездната карта. Ако не познаваш добре небесните пътища и кръстопътища, така можеш да се завреш в ня­коя мъглявина, че никога да не се върнеш на планетата Земя! По цели часове, когато биваше свободен от ку­чешко дежурство, той изучаваше внимателно звездната карта в енциклопедията на татко си и сега познаваше небето не по-зле от улица „Раковски".

Още не бяха решили накъде да излетят. Нещо пове­че – съществуваха сериозни разногласия, които избухна­ха на едно от тайните съвещания на Съзвездието. Една група начело с Рони Дато настояваше да бъдат предпаз­ливи и първият полет да не се простира по-далеч от Марс.

—           Не! — прекъсна го Наско Нето.

—            TOC \o "1-3" \h \z Да!

—           Не!

—           Да!

Наско Нето скочи и зае бойна боксьорска поза, но ма­йор Димчо го накара да седне. Той ядосано удари с юм­рук по бараката:

—           Марс! Какво ще правим там? Ще се излежаваме на слънце и ще гледаме каналите! Ние трябва да отидем да­лече, много далече! Например до Съзвездието Алфа! Там има уран и атомна енергия, а освен това има и живи съ­щества. Това е съвсем сигурно.

Така, ясно се оформиха два лагера: марсианци и алфианци. Всички викаха, крещяха, замалко не се сбиха. Само Фани тихичко си седеше в своя ъгъл.

—           А ти за кого си? — запита я майор Димчо, колкото да спази демократичните правила.

—           За Луната — прошепна тя, като се изчерви до уши.

Всички — марсианци и алфианци — отчаяно ревнаха:

—           Луната! Хо-хо!

—           Женски капризи!

—           На Луната върви сама!

Накрая решиха да предоставят избора за първото пъ­туване на съдбата, тоест на Никиж. Написаха на две листчета „Марс" и „Алфа", туриха ги в една шапка и поканиха кучето да вземе едно от тях. С разтуптяно сърце всички чакаха знака на съдбата. Никиж се наведе, поми­риса шапката, грабна с уста листчетата и като стрела се втурна из двора, дъвчейки усилено. Когато най-после го укротиха и погледнаха в устата му, установиха, че няма нищо: Никиж беше изял и Марс, и Алфа. Така и не можаха да решат накъде да летят. Отложиха въпроса за по- късно. А бъдещето реши иначе...

Сега нека ви запозная със самата ракета или по-скоро с деветмоторния електроатомокарбиден звездолет „ДРН 1 Пeгас". Както се досещате, ДРН означава Димчо, Рони, Наско. Фани изобщо не споменаваха, което добави още една капка към препълнената вече с горчилка чаша на момичето. „Пегас" беше предложение на Рони Дато. Той каза, че старите гърци вместо ракети използували пегаси, и увери, че тази дума е много изразителна. Наско се противопостави и този път, но над страстите надделя кул­турата.

Корпусът на ракетата се състоеше от един голям ва­рел, оставен настрана в гаража. Той беше поръждясал, но нима това е пречка? Изчегъртаха ръждата с гласпапир, а дупките разшириха и превърнаха в космически илюминатори, които закриха с найлоново платно. Горната част па корпуса бе отделена за жилищни помещения, кабина за автоматично управление, склад за храна, библиотека и пр., а долната — за двигателите.

Няма да описвам надълго и нашироко звездолета, нито стотиците остроумни приспособления, които астронавтите изобретиха, за да стане ракетата по-мощна и по-пъргава. Не мога обаче да не спомена за двигателите, едно чисто индивидуално постижение на астронавта майор Димчо. Деветте мотора представляваха девет много здрави карте­ра (консервни кутии), прикрепени към девет тръби в ос­новата на корпуса. Според проекта, всяка кутия трябваше да се напълни с могъщо гориво (карбид). В деня О (не „Нула", а „Отлитане") картерите се пълнят с тежка вода, манивелата се завъртва, горивото започва да изпуска га­зове през дюзите и ракетата полита към бездните на про­стора.

Седем напрегнати денонощия продължи монтажът на „ДРН 1 Пегас". За материали правеха дълги експедиции: за тел — до дворовете на съседните заводи; за кожа за седалки — до гарата, в изоставените вагони. Те се осме­лиха дори да проникнат и в районите, контролирани от бандата на Сашо Кобалтовия юмрук, където напразно търсиха най-важното — карбид. Веднъж Наско Нето, кой­то безусловно беше най-дръзкият от всички астронавти, попадна на засада и трябваше да си плюе на петите, за да остане здрав и читав ...

Въпреки всичко обаче строежът напредваше. Денят О бавно, но неумолимо наближаваше.

6. ТРЕВОГА

Може би някой ще каже, че виновник е Сашо Кобал­товия юмрук или Фани, или слабата професионална ква­лификация на астронавтите, или може би дори гълъби­те. …Тъй или иначе, през следващите дни станаха съби­тия, които пречупиха нормалния ход на нещата и насочиха дейността на Съзвездието към неподозирани хоризонти.

Всичко започна с Фани. Шести ден вече тя седеше го­ре, пред таванското прозорче, наблюдаваше околността със сигналното въженце в ръка и само от време на вре­ме си играеше с гълъбите. Беше неспокойна. Раздвижва­нето в неприятелския лагер ставаше все по-явно. От три дни насам откъм „Цар Крум" се показваха разузнавачи на Сашо Кобалтовия юмрук. Първия път, когато забеляза Мишо Еквилибриста, дясната ръка на Кобалтовия юмрук, тя веднага дръпна въжето. Долу дежурният Рони Дато едва не се препъна, но веднага се сети, че това е тревожен сигнал, и даде бойна тревога. Всички изоставиха работата и се пръснаха по предварително определените за отбрана места. Врагът обаче не се появи.

Късно следобед дойде втори, още по-тревожен сиг­нал. Фани забеляза трима от отряда на Кобалтовия юм­рук: Мишо, Игор и Вихра. Те напредваха от различни страни — двама откъм улица „Цар Крум", а Игор, който беше мъничък и слаб, се промъкваше през оградата на двора. Тя веднага дръпна въжето, а долу Наско мигновено даде тревога. Отново чакаха десет минути и отново нищо.

Тая горе ще ни подлуди! — изръмжа Наско Нето. — Сигурно вижда призраци.

Третия път Фани видя самия Сашо Кобалтовия юмрук. Замалко не припадна от страх. Сашо вървеше начело на цялата си банда. Те дори не се криеха. Движеха се спо­койно напред. Сашо с прочутата си зелена риза на квад­рати, след него Вихра — висока, руса, със смел профил и още по-смели очи, после Игор, Аглая ...

В панически ужас Фани дръпна въжето веднъж, два, три пъти. Дърпаше, дърпаше и искаше да извика, но ус­тата й се беше схванала. Дръпна още веднъж, хвърли въжето и закри очи с ръце, макар отлично да съзнаваше, че това не е достойно за един кандидат-астронавт.

Долу настъпи невъобразима паника, тревогата завари строителите в момент на пълна забрава в работата: Наско тъкмо инсталираше прозорците против космически лъчи, а капитан Димчо прикрепваше телата на моторите към външните дюзи.

И този път чакаха цели тринайсет минути. И пак нищо.

Вечерта изправиха Фани пред съда на Съзвездието. Запалиха огън пред ракетата, седнаха в кръг. Фани стое­ше осветена от червените пламъци.

—           Защо ни излъга? — грубо попита Наско Нето.

—           Ама аз наистина ги видях! — отвърна Фани.

—           И трите пъти?

—           И трите пъти.

—           Лъжеш! — каза Наско Нето. — Ти виждаш само призраци, защото си играеш с гълъбите.

Сълзи изпълниха очите на Фани. Тя се обърна към другите, търсейки помощ, но те мълчаха.

—           Вярно ли е, че си си играла с гълъбите? — строго попита майор Димчо.

—           Вярно е — прошепна тя, — ама малко.

—           Добре, върви си сега. Утре ще узнаеш съдбата си – каза Димчо, като се стараеше да говори дебело.

На другия ден Рони Дато прочете следното решение:

„Съзвездието Стрелец, след като обсъди поведението на кандидат-астронавта Фани, на която бе възложена от­говорната задача да наблюдава врага, констатира: а) кан­дидат-астронавтът Фани не изпълнява с ентусиазъм свои­те задължения на наблюдател, б) кандидат-астронавтът Фани, вместо да наблюдава с ентусиазъм вражеската те­ритория, предпочита да си играе с гълъби; в) кандидат–астронавтът Фани, след като си е играла с гълъби, е дала лъжлива тревога, поради което е станала причина да се прекъсне процесът на конструиране на ракетата.

Като се има предвид всичко това, а също и загдето е отказала да скочи в празно пространство, Съзвездието Стрелец реши: а) отнема се на кандидат-астронавта Фани званието кандидат-астронавт. Отсега нататък тя ще се на­рича само Фани; б) Фани има право само да мете ракет­ния център; в) Фани няма вече да наблюдава вражеската територия; г) Фани няма вече да лети нито до Марс, нито до Алфа, нито доникъде.

Ракетен център Нептун, Съзвездие Стрелец, Епоха на Голямата подготовка."

Както ще видим по-нататък, извършена бе не само въпиюща несправедливост спрямо един честен член на Съ­звездието, но и грешка с големи последици за астронав­тите.

7. НОЩТА СРЕЩУ ДЕНЯ О

Това беше една тревожна, мъчителна нощ за всички астронавти. Фани обаче беше и тъжна: скоро всички чле­нове на Съзвездието ще полетят към звездите, а тя ще остане на Земята, самотна…Утре ще трябва да се раз­дели и с Никиж и никой, никой не може да каже — ще се върне ли някой ден той или няма…

Какво ли не правиха с нея родителите! Мама й даде вишнево сладко, татко й изигра почти цял филм. Напраз­но. Най-после, изчерпили всички средства, родителите на­правиха това, което правят всички родители, когато де­цата им са тъжни: дадоха й чай с аспирин.

Дълго тя не можа да заспи; пред очите й продължаваха да се мяркат картини от последните дни: таванското прозорче с гълъбите, Сашо Кобалтовия юмрук, който на­предваше начело на своята банда, яростното лице на Нас­ко Нето, който я разпитваше, метлата, с която чистеше ракетния център ...

...И неусетно тя полетя. Отначало мислеше, че пада от петия етаж, но после разбра, че лети сред звездите, далеч, далеч, оттатък Съзвездието Алфа, чак към Съзвездието Стрелец... Около нея светкавично проблясваха ту Марс, ту Сатурн, ту Меркурий, жълти, златни, зелени, сребър­ни ...

Изведнъж тя осъзна, че не лети с ракета, а е яхнала един бял гълъб. Гълъбът направи голям кръг над една планета и бавно кацна на прашната й повърхност. Неочаквано от далечината се зададе Сашо Кобалтовия юмрук със зелената си риза на квадрати, вдигайки облаци прах. Искаше й се да извика, но не можа. Потърси сигналното въже, не го намери и това още повече я уплаши. Поиска да избяга, ала на краката й бяха вързани големи камъни, които я приковаваха към планетата. Тя закри очи с ръце. В този момент в ушите й прозвуча глас, дебел като си­рена:

—           Ти ли си игра с гълъбите?

Тя трепереше.

—           Кажи! Игра ли си с гълъбите? — гърмеше гласът.

Тя погледна: пред нея стоеше майор Димчо, опънал над себе си черен парашутен чадър. Той извади от джоба си решение и зачете със сиренския си глас:

„Задължава се кандидат-астронавтът Фани да помете пялата планета, за да направи място за кацане на опитно­то животно Никиж. Не стори ли това до довечера, канди­дат-астронавтът Фани ще бъде лишен от званието кандидат-астронавт и ще бъде хвърлен в празното пространство без парашут. . ."

И мигновено, като вихрушка от прах и лъчи, тя започна да пада в празното пространство…надолу…надо­лу…безкрай…Внезапно откъм мъглявините се появи Никиж:

—           Аз съм Никиж — заговори той с човешки глас — и ще те спася.

Излая и мигновено Фани се намери в къщи, в легло­то си.

—           Никиж, мили Никиж, благодаря ти! — промълви бившият кандидат-астронавт. — Аз също ще те спася…Ами наистина ще те спася…И спокойно продължи да спи.

По същото време майор Димчо правеше последната проверка на орбитата, по която утре трябваше да лети Никиж. Той беше събрал на масата всичките си книги, които се отнасяха до космически пътешествия, като се почне от старомодния Жул Верн, та се стигне до Ефремов. Отдав­на вече той знаеше наизуст всяка страничка от тия книги, но искаше още веднъж да направи справка, защото дори един мъничък пропуск може да стане причина за нежела­телни катастрофи. Той дори препрочете една брошура на татко си, която разказваше за Айнщайн, но с изключение на едно-две изречения, които можа да разбере, всичко ос­танало му се стори твърде странно и непонятно, а едно твърдение на Айнщайн направо го объркваше. Как е въз­можно при големи скорости на летене с ракета времето да тече по-бавно? Излиза така, че ако например той, Димчо, лети с ракета една година, на земята през това време ще са изтекли двайсет, трийсет и дори сто години ... И когато се върне, хората, които той е оставил млади, ще са или мъртви, или старци ...

Димчо остана твърде озадачен от тази чудна Айнщайнова теория. Той никак, ама никак, не можеше да проу­мее как тъй на едно място времето ще тече по-бързо, от колкото другаде. При това майорът съвсем не бе глупав. Но дори и ние с вас трудно бихме схванали това необикно­вено твърдение: да се върнеш от космоса и да завариш своите приятели старци. Ха!

И изведнъж Димчо скочи, поразен от една мисъл: ко­гато се върне от пътешествието, Фани ще бъде старица. Старица! Сърцето му се разтуптя от неочакваното откри­тие. Ами сега? Той стана, погледна звездите, далечни, да­лечни, но тъй прекрасни и зовящи. Фани старица! Хм ... Той се опита да си представи Фани стара, но не можа. Пред очите му се мяркаше кръглото й личице, със сини очи и весела усмивка.

Измъчван от десетки трудни въпроси, майор Димчо по­тъна в неспокоен сън, изпълнен с кошмари.

Най-напред, естествено, той политна с огромна скорост към далечните съзвездия. В звездолета бяха всички освен Фани. Той погледна през прозорчето: долу се въртеше кълбото на планетата Земя, а там някъде в България, до стадиона „Васил Левски", стоеше тя, Фани, мъничка, мъ­ничка, и махаше с ръка.

Ракетата летеше все по-бързо, още малко, и ще стиг­не светлината, която се виждаше през прозорчето само на десетина метра пред звездолета. Той натисна скоростното копче на електронното табло, ракетата подскочи като уда­рен от камшик кон и още по-лудо се понесе напред. Свет­лината започна да изостава...

Майор Димчо хвърли прощален поглед към Земята: тя вече приличаше на футболна топка; от стадиона се за­белязваше само южната врата, а Фани се бе превърнала в мъничка точица, като сълзица…

Той натисна последното копче. Влязоха в действие всич­ки деветатомокарбидни мотори. И бавно, но сигурно, ка­то на велосипедно надбягване, светлината изостана. Все по-назад и по-назад…докато безпомощно се затътри ня­къде в далечината задъхана и изтощена.

Ракетата летеше в абсолютна тъмнина и само майстор­ството на майор Димчо успяваше да я направлява сред безбройните звезди и да я предпази от разбиване. Той чувствуваше как тя прави внезапни завои, прескача пла­нетите, провира се сред гъстите рояци комети и метеори.

Тъй започна пътешествието в космоса. Къде ли не хо­диха! Кацнаха на Съзвездието Касиопея, посетиха звез­дата Вега, видяха Кастор, Спика и Полгокс, слязоха на Центавър и Лира ... И един ден полетяха назад, към май­ката Земя.

На седмия ден срещнаха слънчевата светлина, която едва-едва сега ги догонваше. На дванайсетия ден кацнаха на земния ракетодрум до гаража, край стадиона. Тук всичко се беше променило: малката площадка се беше превърнала в огромно бетонирано летище, пететажната коо­перации в стоетажен небостъргач, а стадионът имаше не по-малко от половин милион места.

Едва стъпили на земята, и към тях се приближи един стогодишен старец с бяла брада до пояса. Майор Димчо с ужас позна бившия си училищен директор. Старецът строго заговори:

—           Ти ли си главният астронавт майор Димчо?

Обхванат от необясним страх, майорът не можа дори да каже „да" и само кимна.

—           На колко си години? — безмилостно попита старе­цът.

—           На дванайсет.

—           А защо не си на училище?

Пот изби по гърба на майор Димчо и той едва про­шепна:

—           Защото направих околозвездно пътешествие.

—           А колко време трая това пътешествие?

—           Една година.

—           Ха-ха-ха! — засмя се директорът подигравателно. — Една година! Хубав лъжец! Седемдесет години, а не една. Ето, виж! — И той му показа един джобен календар, кой­то показваше 2033 година.

Димчо се разтрепера:

Но, другарю директор, това беше първият опит за доказване теорията на относителността на Айнщайн! — плахо възрази той.

Старецът тропна с крак:

—           Училищният правилник забранява на учениците да правят опити извън кабинета по физика и да пътуват по звездите без разрешение на класния ръководител. Вед­нага в клас! — И той строго посочи към стоетажното зда­ние, което беше училище.

С наведена глава майорът се упъти към входа. А кла­сът си беше същият: същите чинове, същата черна дъска, същите портрети по стените. Само учениците бяха непознати, съвсем непознати. Непозната беше и учителката: ед­на възрастна, побеляла, висока, суха жена, с дълъг кока­лест нос и очила в дебели черни рамки.

Съвсем неочаквано, като го видя, тя писна, разтвори ръце и се хвърли към него:

—           Димчо! Мили Димчо! Завърна ли се най-сетне?

Той уплашено се дръпна, но тя вече го прегръщаше.

—           Мили Димчо, не ме ли позна? Аз съм Фани ...

Димчо извика ...

... и се събуди. Отгоре, над прозорците, равнодушно мигаха звездите.

Навярно искате да знаете какво са сънували тази нощ и другите ни приятели. Добре.

Наско Нето се намираше на Марс и водеше жесток бой с марсианите. А марсианите приличаха всички на Са­шо Кобалтовия юмрук, само че ризите им бяха червени. Астронавтите бяха заобиколени от всички страни, марсиа­ните напираха.

—           Оттегляй се! — извика той. — Аз ще задържа про­тивника.

Той прегърна и целуна астронавтите, така както невед­нъж беше виждал по партизанските филми, и залегна зад картечницата.

—           Та-та-та! — тракаше картечницата и марсианите па­даха като круши. — Та-та-та!

После куршумите се свършиха и марсианите отново се втурнаха напред. Той ги посрещна с юмруци. Чат! — едно кроше. — Чат! — още едно. И още едно. Марсианите побягнаха.

—           Ураа! — завика той и се втурна подире им.

Докато Наско водеше своите битки, Рони Дато се по­теше над „Народен звезден глас". Той изпилваше комюникето, което трябваше да оповести на света полета на Никиж към звездите. Оставаше да напише и интервюто, което трябваше да проведе в деня О с главния астронавт майор Димчо. Трябваше да постави седем въпроса. Засега беше измислил само два: „Кажете, другарю майор, ко­га смятате да се върнете?" и „Какви са вашите впечатле­ния от изпращането?" Останалите въпроси все не му ид­ваха на ум. Когато не можа да измисли нищо повече, отиде в кухнята и потарашува в бюфета. Макар че не беше гладен, здравата си похапна кокошка с ориз, кайсии, джанки и две кюфтета, после си легна и засънува.

Засънува, че седи в една космическа вестникарска буд­ка на един кръстопът сред междупланетното пространство и продава „Народен звезден глас". Ракети спираха пред будката, през кръглите пластмасови прозорчета се пода­ваха ръце и той пъхаше между пръстите им сгънатите вестници.

— Вестник „Народен звезден глас" имааа! — крещи той. — Последни новини! Звездолетът „ДРН Пегас" стиг­на края на вселената!

Той се намери в края на вселената. Краят на вселе­ната приличаше много на оградата на гаража, само че беше много по-висок. Там беше спряла ракетата „ДРН 1 Пегас" и не можеше да направи нито крачка напред.

Той се опита да помогне, бутна звездолета, започна да човърка в моторите. Нещо избухна. Рони Дато усети, че се върти около оста си, като спътник. Искаше да спре, но знаеше, че докато не се завърти 98 пъти, няма да спре. А когато започне да спира, ще падне в атмосферата и ще изгори. Виеше му се свят, повдигаше му се . .. Бавно започна да пада…Ставаше горещо…Още малко и ще се имали…Задушаваше се…

Събуди се изпотен. Ние много добре знаем, че тия не­приятни усещания се дължат на лакомството. Който си натъпква стомаха преди лягане, тъй му се пада!

8. ДЕНЯТ О Н

„Ракетен център Нептун. Настъпи денят О Н! (Отлитане Никиж — бележка на автора.) От достоверен източ­ник се узнава, че днес след продължителна подготовка ще бъде предприет първият опит с новия звездолет „ДРН 1 Пегас". Опитът ще се извърши под знака Нептун ЗКЦ. Атмосферните условия са отлични за космически полети. Температурата на въздуха 22 градуса. Влажност няма. Опитното чудо-куче Н. е в превъзходна форма."

Скромно вестникарско съобщение! Но колко величие се криеше в тия няколко реда на „Народен звезден глас"! И колко труд. грижи, изчисления, изобретателност, колко ентусиазъм и безкористна любов към науката и приключе­нията!

Денят О Н беше настъпил! Големият, исторически, предпоследен ден! (Последният е денят О на цялото Съ­звездие.)

Това утро пръв на стартовата площадка се яви майор Димчо. Беше още твърде рано, но нима може да се стои в къщи, когато знаеш, че след час-два ще пуснеш ракета към небесата? Той искаше да провери още веднъж техни­ческото състояние на ракетата и поведението на опитното чудо-куче Никиж.

Влезе в големия корпус на звездолета, опипа изолир­банда по ъглите на найлоновите прозорци, провери здра­вината на основата, където бяха прикрепени моторите, чукна с пръст радиолампите, преброи сухарите, кутийките с конфитюр, надзърна в складовите помещения, завъртя автоматичното кормило…Да, всичко беше в пълен ред.

Подозрителен шум изтръгна майора от тия занимания. И през мътното прозорче той видя Фани: тя метеше ракет­ната площадка, мъничка и скромна, тъжна, с черни букли над сините си очи.

Почти му се доплака. И за да не издаде това съвсем несвойствено за мъжествените астронавти разнежване, той дълго не излезе от ракетата, наблюдавайки Фани през люковете.

Тя прекъсна метенето и отиде при Никиж. Кученцето веднага скочи на гърдите й и я зацелува по бузите.

—           Никиж, мили Никиж, ти знаеш ли, че аз няма да дойда с тебе? — каза тя.

Кучето кимна малко тъжно и лизна Фани по брадич­ката.

—           Милички Никиж, обещай ми, че ще се върнеш жив и здрав. Ако се върнеш, да знаеш, че ще ти дам всичките си кукли.

Кучето възторжено замаха опашчица.

Кой знае колко още би траял този сантиментален раз­говор и колко още Димчо щеше да се спотайва в ракетата, ако в този момент не беше дошъл Наско Нето. Като го видя, Фани веднага се залови за метлата. Майор Димчо незабелязано се измъкна от ракетата.

Наско Нето внимателно остави на земята една голяма кесия.

—            Ето!

Зад тази едничка проста думичка „ето" се криеше ед­но тъмно петно в биографията на Наско Нето. Десет дни наред цялото Съзвездие тревожно търсеше гориво карбид. Какво ли не предприеха! Поискаха да си купят от един магазин, не им дадоха. Опитаха да си изпросят от един склад, изгониха ги. Решиха да си произведат сами от вар, но не се получи нищо. Остана последната възмож­ност, наистина не съвсем достойна за астронавти и пионе­ри, но затова пък единствено реална: присвояването. С други думи — кражба. Да, кражба. Не се стряскайте! Карбид имаше, колкото си щете в завода, където работи таткото на Наско Нето, но трябваше да се вземе. Взе го Наско в една черна нощ, като се промъкна ловко зад буд­ката на пропуска и още по-ловко се измъкна през телена­та ограда. Една кражба в името на науката и прогреса!

Един по един се явиха и другите астронавти. Последен дойде Рони Дато с една претъпкана пазарна мрежа в ръка.

—            Какво носиш? — попита Наско Нето.

Рони се поизчерви и от смущение забърса стъклата на очилата си.

—            Ее… кайсии ... кюфтета ... кисели бонбони ... За Никиж ... и за нас… докато чакаме... ако пътуването трае много дълго . . .

—            Добре — каза майор Димчо, — остави половината за нас, а другата половина сложи в склада на ракетата.

Скоро приключиха със суетенето, което придружава всяко отлитане на ракета. Като че всичко беше готово. Можеше да се почне.

В последната минута обаче майор Димчо, Наско и Ро­ни влязоха в бараката, където останаха почти цял час. Другите навън нетърпеливо чакаха, като споделяха по­между си най-различни предположения за това. внезапно отделяне на главните астронавти. Всъщност работата бе­ше проста: Димчо, Рони и Наско дописваха посланието до марсианите. Цял час вече те се мъчеха над проекта, пред­ложен от Рони Дато, и трябваше да положат много уси­лия, докато го изпипат и преведат на марсиански език. Посланието преписаха красиво с печатни букви върху един пергамент, тоест върху една кожена подвързия, която майорът успя да отлепи от една стара книга на татко си. Пергамента навиха на руло, което вързаха с розовата панделка на Фани.

Появяването им на ракетната площадка предизвика вълнение. Рони Дато носеше посланието, Наско Нето кон­тейнера за Никиж, а майор Димчо кучето-чудо. Спряха се пред звездолета, Рони Дато вдигна пергамента високо, така че да го видят всички, и се провикна:

— Другари и другарки, днес ние, Съзвездието Стре­лец, ще изпратим на Марс звездолет, направен от човеш­ка ръка. Ще изпратим също като наш куриер и кучето-чудо Никиж. Нашият куриер ще отнесе на марсианите по­слание на марсиански език, което сега главният астронавт майор Димчо ще ви прочете на български.

Майор Димчо подаде на Рони кучето и пое свитъка. Отвърза панделката, разгъна пергамента и тържествено зачете:

„Драги, съседи марсиани! Пише ви Земята! Пише ви Земята, планетата, която се намира между Марс и Ве­нера. Пише ви Човекът, най-разумното същество ..."

Тук внезапно се намеси Наско Нето:

—           Фани, на пост! И да не си играеш с гълъби, че ...Хайде!

Едва сдържайки сълзите си, тя тръгна към изхода. Но точно зад полуотворената врата се спря и скрита от пог­ледите на другите, продължи да наблюдава тържеството.

Без да се смущава от прекъсването, майор Димчо про­дължи да чете:

„…Пише ви Човекът, най-разумното същество на пла­нетата Земя. Това, което намерихте в ракетата, не е Чо­век, а куче и макар че е много умно, е по-низше същество от Човека. Човекът е господар на Земята. Той владее су­шата, моретата, реките, планините. Той владее въздуха и безвъздушното пространство. Човекът произхожда от май­муната. Ние искахме да ви изпратим маймуна, но у нас тя живее само в Зоологическата градина.

На планетата Земя има два вида човеци: тия, които живеят при социализма, и тия, които живеят при империа­лизма. Ние, пишещите това послание, знаем за империализма само по вестниците и филмите, защото всички ние сме родени след 9 септември 1944 година. Навярно и вие като по-напреднала планета знаете за империализма са­мо от филмите, така че няма защо да ви обясняваме. Ние вярваме, че и на планетата Земя империализмът скоро ще изчезне и тогава всички човеци ще бъдат щастливи, както е сигурно при вас. Ние, като пионери, обещаваме да положим всички сили, да ви изпреварим в най-близко бъдеще.

Подписалите това послание са членове на научното дружество „Съзвездие Стрелец". Те са ученици. Ученици на Земята се наричат тия човеци, които ходят на учили­ще, за да се научат да пишат и смятат. На Земята има шестобална система за писане на бележки. Всички ние имаме шестици ..."

Тук гласът на майор Димчо се разколеба малко, за­щото явно лъжеше. Далеч не всички астронавти имаха шестици по всичко, а Наско Нето имаше дори тройка по естествена. Като премина този труден пасаж, майор Дим­чо уверено продължи;

„…Настоящата ракета, която се казва деветмоторен атомокарбиден звездолет „ДРН 1 Пегас", е конструирана само за мирни цели. Ние искаме да ви уверим, че никога няма да ви нападнем първи и че желаем да живеем в мир както с вас, така и с всички други планети и мъгля­вини ....

Пишете ни как изглеждате, коя е вашата столица, ка­ква е системата ви за писане на бележки, има ли у вас пионери и кина.

Кучето, което ще ви предаде настоящото послание, е куче-чудо и се казва Никиж. Молим ви, пазете го като зеницата на очите си и се грижете за него. Ако имате въз­можност, върнете ни го обратно.

Обещаваме ви да ви посетим лично в най-скоро време, за да се запознаем със славния марсиански народ. Сега не можем да напуснем планетата Земя, защото още не сме построили достатъчно голяма ракета и защото аст­ронавтът Наско Нето трябва да бъде на 26 т. м. на пио­нерски лагер.

Да живее Науката! Да живее Човекът! Да живее Марсианинът!

Да се развива и крепне дружбата между Марс и Зе­мята!

Да живее мирът в космоса!

От името на всички човеци от планетата Земя и от .. ."

Дивашки крясък прекъсна Димчо. Към ракетата като лавина се изсипаха някакви същества в къси панталони и карирани ризи. Те бясно тичаха напред, махаха ръце, крещяха, помитайки всичко пред себе си.

Пред всички като вихър се носеше един с омазнени ковбойски панталони, шикозен ковбойски колан, камичка на кръста и зелена риза на квадрати. Той пръв стигна пред изненаданите астронавти, блъсна с юмрук Наско Нето и се втурна към Никиж.

—  Марсиани! — изпищя някой.

—  Ааа! — носеше се дивашки рев във въздуха.

—  Долу фашистите! — извика оня с ковбойските пан­талони. — Долуу!

И нападателите връхлетяха върху астронавтите.

9. ОТРЯДЪТ НА ДИНАМИЧНИТЕ

И този съдбоносен миг, драги приятели, аз прекъсвам за малко своя разказ за астронавтите, защото крайно вре­ме е вече да се прехвърлим към Отряда на динамичните и към неговия вожд Сашо Кобалтовия юмрук. Не напра­вя ли това, те ще откраднат Никиж, без да съм обяснил всичко, както трябва…Защото от един час вече Отрядът па динамичните, преминал свободно през ненаблюдаваните улици и дворове, беше заел позиция край ъглите и тра­повете, зад стените и оградите и зорко следеше какво ста­ва около ракетата ...

И тъй — няколко думи за Отряда на динамичните.

Отрядът на динамичните имаше един идеал — цирка_, един смисъл на съществуване — цирка. Циркът като зре­лище под купола на площад „Възраждане", циркът като изкуство, което се упражнява и от което се изпитва вър­ховна наслада. Ако беше възможно, те отдавна щяха да променят прочутото си прозвище с по-скромното „цирко­ва трупа". Това обаче не беше възможно, защото, първо — цял свят ги знаеше като „динамичните", и второ — защо­то не се знаеше каква насока ще вземе тяхната деятел­ност през следващите три-четири седмици. Можеха да се увлекат по часовникарство или по пощенски марки, може­ха до безумие да се пристрастят към подводно плуване или стенография, или жиу-жицу…

Защото, както вече сте схванали, основният белег на Отряда на динамичните беше неговата динамика, тоест неговото непостоянство. Верни синове на своя динамичен и неспокоен век, динамичните жадно се хвърляха в живо­та, грабваха, каквото можеха от него, и бързо се гмурка­ха в нови и нови приключения. И колкото повече жар вла­гаха във всяко ново приключение, толкова по-бързо те му се насищаха, захвърляха го и мигновено се насочваха към друго.

От миналата ваканция до тази динамичните смениха 7 различни занимания, преживяха 7 различни приключения:

1.Най-напред беше футболът. Ритаха топката от 8 су­тринта до 8 вечерта с три прекъсвания за ядене. В 8 и 40 вече спяха мъртвешки сън. В неделя непременно посеща­ваха мачовете. Когато им се удаваше — без билет.

2.Месец по-късно футболът потъна в забравата на ис­торията. Появи се автомобилизмът. За четири дни научи­ха всички автомобилни марки от всички страни на света, знаеха особеностите на моторите, числото на цилиндрите, широчината на седалките, якостта на ресорите, дебелина­та на гумите. Бяха стигнали дотам, че можеха да опре­делят фабричната марка на колата само по шума на мото­ра. От 8 сутринта до 8 вечерта с три прекъсвания за яде­не те киснеха ту в ЦУМ край щанда за колите, ту пред га­ража на хотел „Балкан", ту в ремонтните работилници на москвич и знаеха по име всички шофьори от всички авто­мобилни гари.

3.Когато бащата на комисарката Вихра си купи кола, интересът към автомобилизма моментално се изпари. Раз­горя се друга страст: киното. Това впрочем съвпада със зимната ваканция, когато е тъй приятно да седиш на топ­ло и да гледаш филми. Тъй като трудно можеха да ходят повече от три пъти дневно на кино, останалото време те посвещаваха на събирането на филмови ленти, в правене на албуми от фотографии на киноартисти и на изучаване наизуст названия на филми, имена на актьори, режисьори, оператори и дори на сценаристи. Опитаха се да снимат филм, но докато намерят снимачна камера, любовта към киното се стопи.

4.През февруари се надигна зимният спорт. Всяка ми­нута посвещаваха на кънки, шейни и ски. Спортната вълна спадна след счупването ръката на Игорчо.

5.През април направиха 121 хвърчила и скъсаха с тях 11 телефонни жици.

6.През май ги зарази географията. След като научиха безпогрешно всички имена на страни, градове, градчета, реки, планини, пустини, проходи, океани, морета и езера па земята, те си изфабрикуваха 11 дървени колички с рол­кови лагери вместо колелета и започнаха да пътешествуват. Те излязоха далеч зад пределите на своята махала, а Сашо Кобалтовия юмрук и комисарката Вихра отидоха да се спуснат с количка чак от Симеоново, където шосето е бетонирано и стръмно.

7. През юни с появяването на купола на площ „Въз­раждане" внезапно и без остатък ги грабна страстта към цирка. Това беше най-изгарящата досега страст в биогра­фията на динамичните. Пламна в мига, когато работници­те довлякоха новите фургони зад манежа, и стигна своя апогей в събота следобед, когато динамичните, 9 на брой, седяха на последната скамейка в цирка и затаили дъх, сле­дяха изумителните постижения на акробатите, дресьорите, лъвовете и клоуните. Съдбата на динамичните за следва­щите няколко седмици, а може би и за повече беше ре­шена ...

И докато астронавтите, петстотин метра по-далеч, се готвеха да излетят в космоса, динамичните мигновено об­разуваха циркова трупа. Няма да разказвам цялата исто­рия на тази група, ще кажа само, че за няколко дни тя разполагаше с висококвалифицирани акробати, един жон­гльор, един еквилибрист, който можеше да ходи по въже, двама много смешни клоуни, един колоездач, който може­ше да язди, седнал на багажника, и дори един фокусник, който гълташе монети (ама истински, по една стотинка!).

Само за седмица циркът на динамичните укрепна и се прослави. Той даваше по три представления дневно, едно сутрин и две следобед. За вход се плащаше две стотинки, а който нямаше пари, даваше или стъклено топче, или цветни боички, които бяха много необходими за клоуните. Крайно бедните пускаха безплатно. Зрители идваха не само от махалата, но и далеч зад пределите й. Веднъж дойдоха две момчета чак от Лозенец. Само астронавтите не знаеха нищо за цирка, защото бяха до гуша потънали в строителството на звездолета.

И тъй, щастието на динамичните в цирковото поприще щеше да бъде пълно, ако не липсваше само едно нещо: дресирано животно. И наистина — какъв е този цирк, кой­то няма дресирано животно? Цирк „Родина" си има май­муни, цирк „Барлай" — слонове, а циркът на площад „Въз­раждане" — лъвове. Разправят дори, че един американ­ски цирк си имал дресирани бълхи!

Отрядът на динамичните не се примири с това положение. За по-малко от пет часа те изловиха всички котки от махалата и направиха различни опити с тях, за да видят кои се поддават на дресировка. Мъчиха се сума време. Резултат — нула. Котките се оказаха зли и неспособни да възприемат цирковото изкуство. Те мяукаха до небесата, сякаш ги колеха, и изподраха цирковите артисти. Дина­мичните бяха принудени да ги пуснат.

На другия ден докараха девет кучета. Какви ли няма­ше между тях: овчарски, ловджийски, вълчета, пекинези, пудели и дори една дакса — ниска и грозна като хипопотамче. Планини от усилия положиха динамичните, за да изтръгнат от тях макар и най-елементарните прояви на цирков талант. Изразходваха всичката захар, която тия дни можеше да се намери в домашните захарници (куче­тата с охота ядяха захар); поднесоха на животните цяла тенджера шкембе чорба; говориха им мили думи; милва­ха ги; караха им се; пердашеха ги. Напразно и напразно. Кучетата не искаха (или не можеха) да стоят дори на зад­ните си лапи.

През този „кучешки" ден в махалата се дигна такава олелия, че дори кварталният милиционер надникна в дво­ра на цирка. Той буквално настръхна от гледката на деветте кучета, напляскани с шкембе чорба и пудра захар, и побърза да предупреди динамичните незабавно да освобо­дят животните.

Дълбоко униние обхвана динамичните. Животът стана черен. Сашо Кобалтовия юмрук мълчеше, раздразнителен, готов да се сбие с всеки. Комисарката Вихра, която из­пълняваше временно и длъжността директор на цирка, съзираше края на цирковото поприще.

Отрядът на динамичните беше пред разложение. Отря­дът на динамичните загиваше!

И точно в този извънредно критичен момент стана не­очакваното, стана това, което всъщност отклони историята на астронавтите и на динамичните от нейния нормален курс и я насочи към просторите на неизвестността, при­ключенията и войната.

Сашо Кобалтовия юмрук седеше сред празната и разкапваща се арена на цирка, обзет от мирова скръб, когато дотича Игорчо, задъхан, с пламтящи очи:

—   Намерих! — извика той.

—   Какво? — мрачно попита Сашо. Куче! — със сияещо лице отвърна Игорчо, очаквай­ки, че Сашо също ще се развълнува, ще скочи и ще го по­здрави.

Но Сашо не скочи и не го поздрави. Той само изкриви устни и махна пренебрежително с ръка.

Такова беше отношението на всички динамични към Игорчо: не му вярваха, присмиваха му се, гледаха на него с пренебрежение, и то само защото беше най-малкият, най-слабият, най-тихият. А как желаеше Игорчо да се приспособи към бойката атмосфера на Отряда! Как иска­ше и той да има мускули като Сашовите, остри очи като Вихрините! И как мечтаеше да извърши такъв подвиг, че да стане поне втори помощник-командир на отряда или трети заместник-директор на цирка!

—   Прочети! — каза той победоносно, като извади от пазвата си една тетрадка.

Сашо снизходително прелисти тетрадката. На първата страница имаше голямо заглавие: „Народен звезден глас", на втората страница бяха написани с печатни букви реди­ца съобщения за подготовката на пътешествията към звез­дите, научни новини, хроника из живота на Съзвездието Стрелец и други вестникарски дреболии. На четвъртата страница, на четири колони, беше отпечатан голям репор­таж под заглавие: „Нашето любимо куче-чудо Никиж". (Онзи блестящ репортаж на Рони Дато, помните ли? Аз ви предупредих да му обърнете внимание.)

Сашо зачете репортажа без особен интерес, но когато вдигна глава, лицето му беше вече друго — това беше ли­цето на стария партизански командир, смел автомобилен бегач, капитан на футболен отбор, скиор на дълги раз­стояния, известен географ и цирков сеньор. Новината за Никиж му подействува като шестица след двойка по арит­метика.

—  Целият отряд тук! — заповяда той.

Трябва да кажа, че методите на ръководство на Отряда бяха, както се формулира понякога, партизански: Сашо и Вихра заповядваха, а останалите изпълняваха. Това се дължеше на две причини: на огромната физическа сила на Сашо и на твърдия характер на Вихра. Сашо беше тол­кова силен, че можеше да хвърли камък от единия бряг на реката до другия, а за Вихра по-добре да не говоря: от нейната строгост и принципност се страхуваше дори и Са­шо Кобалтовия юмрук.

Партизанските методи на ръководство бяха остатъци от онова време, когато Отрядът на динамичните се увлича­ше по партизанството и водеше битки с жандармерийски банди от другите махали.

Тъй или иначе, заповедта на Сашо събра Отряда само за някакви си пет минутки. Без много приказки той запоз­на динамичните със съдържанието на репортажа, който разказваше за способностите на кучето-чудо Никиж. Ре­портажът особено много наблягаше на артистичните за­ложби на кучето и надълго и нашироко описваше номерата, които то можеше да изпълнява. Накрая авторът подхвър­ляше мисълта, че навярно „Никиж известно време е при­надлежал на голяма международна циркова трупа, след което е попаднал в научните среди".

Съвещанието на отряда беше много кратко. Всъщност това не беше съвещание, а по-скоро монолог: говореше Сашо, останалите слушаха.

Три минути по-късно отрядът беше поставен в движе­ние. Започна една непродължителна серия от разузнава­телни походи около ракетния център Нептун. И колкото и да бе трудно поради предпазните мерки на астронавтите, на шестия ден Сашо Кобалтовия юмрук имаше достатъчно достоверни сведения за Съзвездието Стрелец, за ракет­ната площадка, за звездолета и за кучето-чудо Никиж. Той свика ново съвещание.

—   Никиж трябва да бъде наш! — каза той без много предисловия. — И то в най-скоро време.

Че кучето трябваше да бъде „наше", това беше напъл­но ясно за всички динамични. Без него не можеше да има спокоен живот по-нататък.

—   Но как? — попита някой.

—   Да го купим — плахо предложи Игорчо.

—   Те ще искат най-малко три лева — каза Сашо за­мислено, — а ние нямаме толкова много пари.

Настъпи дълго мълчание.

—   Да помолим да ни го дадат без пари — подхвърли­ пак Игорчо.

Никой не обърна внимание на това необмислено пред­ложение. Та кой е луд да ти даде без пари такова куче?

Взе думата Вихра, спокойна, трезва.

—  Хайде да приемем тия астронавти в нашия отряд — каза тя. — Тогава и кучето ще стане наше.

Въпреки нейния авторитет думите й предизвикаха буря от възмущение. Не! В никакъв случай! Не щем чужди хо­ра в нашия отряд!

Отново настъпи мълчание и през това време всички мислеха за едно и също нещо, само че не смееха да го из­разят гласно, защото все пак динамичните бяха пионери. ...

Както винаги, най-смел излезе Сашо;

—   Какво ще си играем с тия завеяни астронавти! — извика той. — Ще вземат да пратят Никиж на Луната или ще го претрепят в космоса, иди го гони тогава! Да си го вземем и толкова! Хем ще го спасим от явна смърт!

—  Насила? — тихо и с леко възмущение попита Вихра..

—   Насила!

—   Нямаме право — каза тя със свойствената си пря­мота.

—   Но ако са фашисти? — подхвърли Сашо.

Тя се позамисли:

—   Ако са фашисти, може. Но фашисти ли са?

—  Фашисти са! — отсече Сашо. — Ако не бяха фашис­ти, нямаше да правят такава конспирация, щяха да ни по­канят и нас в тяхната ракета. Не е ли вярно това, а? Вяр­но е. Значи са фашисти.

С това спорът беше приключен. Решението беше ясно: кучето-чудо Никиж трябваше да се спаси насила от астро­навтите.

Нападението върху ракетния център беше насрочено за 7 юли, 11 часа. Този ден беше събота и динамичните се надяваха, че повечето астронавти този ден ще бъдат на бамя. Тяхната сметка обаче излезе крива. Те не знаеха, че 7 юли е денят О Н.

И когато започнаха звездообразното настъпление към ракетния център, те ни най-малко не предполагаха, че ще заварят на летателната площадка цялото Съзвездие. Тъй грижливо разработеният план за леко задигане на Никиж беше на път да се провали…

Цял час вече динамичните стояха на позиция зад ъгли­те, оградите, стените и чакаха сигнала на Сашо. А Сашо се колебаеше да даде сигнал, защото, колкото и да беше силен и смел, той разбираше, че трудно ще се справи с ед­на толкова многобройна група, сред която беше и небезиз­вестният боксьор Наско Нето.

Навярно Сашо скоро щеше да даде сигнал за отстъп­ление и да отложи нападението за друг ден, когато внима­нието му бе привлечено от странните действия на астро­навтите.

Най-напред тримата главни астронавти влязоха в ба­раката, където стояха сума време, после излязоха с вдър­вени липа и облещени очи и започнаха да четат един дъ­лъг, дълъг поменик, толкова дълъг, че на тия, които слу­шаха отстрана, им се доспа.

Бойното партизанско чувство у Сашо заговори. Той усети, че моментът за нападението е настъпил. Сега или никога!

Вдигна ръка и пръв се втурна напред.

10. РАЗГРОМЪТ

— Марсиани!

Този тревожен вик проряза мъртвата тишина. Една, две, три секунди астронавтите не се и помръднаха от изне­нада. Изтласкан към корпуса на звездолета заедно с Ро­ни Дато и Наско Нето, майор Димчо успя само да зърне някакви двукраки същества да тичат, скачат, лазят от­всякъде и заплашително да се приближават към Никиж.

—   Аа! — понесе се дивашки рев във въздуха.

—  Долу фашистите! — крещеше високият със зелената риза на квадрати и омазнените ковбойски панталони.

В миг истината проблесна пред очите на майор Димчо. Първоначалното смущение изчезна. Разбира се, това не бяха никакви марсиани, а просто на просто бандитите на Сашо Кобалтовия юмрук.

—  Астронавти! — провикна се той. — Пазете ракетата, пазете Ни..

Един удар по гърдите го повали, а заедно с него пада в праха посланието до марсианите. Секунда по-късно усети до главата си ужасен тенекиен трясък и той успя да зърне повалената ракета. Настъпи хаос. Завърза се бой. Долу, сред разбития звездолет, деветте смачкани мотори, белия прах на карбида и киселите бонбони от хранител­ните припаси, се търкаляха астронавти и динамични. Ма­йор Димчо удряше, риташе, хапеше. До себе си чуваше пъшкането на дебелия Рони, който се мъчеше да спаси материалната база на площадката и същевременно храб­ро се отбраняваше от двама динамични, които го влачеха за краката. Някъде вдясно навярно се биеше Наско Не­то, защото там се бяха насъбрали най-много и се вдигаше най-много шум и прах.

—   Подлеци! — чуваше се между ударите гласът на Наско. — На ти на тебе! А така! Мръсници!

И около него падна един, падна втори ...

Въпреки това обаче нападателите имаха явен превес. Те бяха вече превзели целия център и бяха повалили на земята всички астронавти с изключение на Наско Нето и на Фани, която се беше сгушила зад двореца на Никиж.

Задъхан, с разкъсана зелена риза, Сашо се огледа на­около: къде е това проклето куче? Победата беше вече пълна, а кучето още не бяха взели!

Погледът му падна на Фани, която се взираше в него с разширени от ужас очи. Той се приближи.

—  Аа! — писна тя. — Аа!

С един замах той я отстрани и надникна в двореца. Да, кучето беше тук.

Той дръпна верижката, грабна кучето. И веднага изпищя от болка: Фани го беше захапала за ръката. Той я блъсна, тя падна по гръб. Поиска да я ритне, но внезапно се сети, че е пионер и че не бива да бие беззащитна жена. При това тя изведнъж така се разрева, че той се уплаши.

Наоколо боят бе почти приключил. Всички астронавти бяха вече победени и само около Наско Нето продължа­ваше да кипи, но това беше без всякакво значение. Сашо изсвири — сигнал за оттегляне — и като притисна кучето под мишница, побягна през дупката на оградата към съ­седния двор, така както предвиждаше стратегическият план.

Зад себе си той чу стъпките на изтеглящите се дина­мични, техните викове и подигравателни смехове. И над всичко се носеше сърцераздирателният плач на Фани.

(следва втора част)